Докато сме живи

автор: Гергана Лабова

 
 „... Петър продължи:
- Както ти казах, случи се преди близо 15 години. Тъкмо бях навършил 35. Чувствах се твърдо решен да сложа край на живота си. В една нощ като тази. Студът ме пронизваше чак до костите. Бях вир-вода от пороя, който се сипеше над главата ми. Стоях на моста в края на града и гледах мътните води под краката си. Нищо вече не ме задържаше тук. Никой не ме задържаше тук. Сякаш отдавна бях мъртъв за света. Утре нямаше да ме има. И нищо нямаше да се промени. Никой нямаше да се промени... Прекрачих парапета, готов да скоча. И тогава чух изскърцване на спирачки. И след това вик. Отчаян вик, който разкъса сърцето ми. Някой крещеше за помощ. Затичах се по посока на писъците. В миг забравих всичко – защо бях навън в този дъжд, какво ме беше докарало дотук... Прекосих моста и видях дрипаво момченце, коленичило в калта. Трепереше и стискаше в ръцете си прегазено куче. Колата, която го беше блъснала, се отдалечаваше. Детето плачеше с глас. Никога не съм се трогвал особено от съдбата на бездомните животни. Но мъката на детето ме прободе в сърцето. Без да казвам нищо, наведох се, грабнах кучето, хванах детето за ръка и се затичах към реното, което бях паркирал наблизо. По пътя към клиниката не говорихме нищо. Малкият хлипаше тихичко и галеше четириногия си приятел по главата, покрита с кръв и сплъстена козина.
Албена го гледаше притихнала. Сякаш виждаше мокрия Петър, премръзналото момче и прегазеното куче. Виждаше самотните фарове на колата, които прорязваха мрака на нощта.
- Стигнахме до клиниката, - продължи Петър. – Внесох кученцето на ръце. Попитаха ме какво е станало. Аз ли съм го блъснал. "Не, не", отговорих им. "Какъв сте на детето", продължаваха да питат. Погледнах малкото човече. Очите му бяха огромни, сякаш цялата вселена се беше побрала в тях. "Какъв сте на детето", повтори човекът с престилката. "Баща", не знам защо отвърнах аз. Онзи ме погледна недоверчиво, но малкият ме хвана за ръката и се притисна към мен.
Петър замълча. Спомените го бяха завладели. Беше се пренесъл назад във времето, в онази студена нощ преди 15 години...
- Какво стана с кученцето? А с момчето? - попита Албена. Гласът й трепереше. 
- Бари ли? Оправи се. Оказа се, че сме стигнали навреме, за да го оперират. Колкото до Михаил... Осинових го. Сега ме чакат с жена ми и дъщеря ни да отпразнуваме заедно 21-я му рожден ден. Утре.
Албена мълчеше. Едва сдържаше сълзите си.

- Знаеш ли, - oтново заговори Петър, - едва след онази нощ започнах истински да живея – осъзнато, пълноценно, наслаждавайки се на всеки миг, сграбчвайки всяка възможност. Най-сигурният начин да спреш да мислиш за собствените си проблеми е да избереш да се погрижиш за проблемите на някой друг. Колкото и да ти е тежко, колкото и да те боли, винаги има някой, на когото можеш да помогнеш. Не забравяй, Албена, надежда за щастие винаги ще има. Мечти винаги ще има. Докато сме живи. Ще падаме, ще ставаме, ще продължаваме. Докато сме живи. Ще плачем, ще се смеем, ще страдаме, ще се радваме. Докато сме живи. Ще можем да променяме и да се променяме. Докато сме живи.

* * *
Михаил и Бари преобърнаха живота ми. И така и не разбраха, че не аз спасих тях, а те спасиха мен...”

Просълзих се четейки тази много силна и въздействаща история!
Освен дълбоко разтърсваща е и поучителна! Вдъхва много оптимизъм!Докато сме живи има смисъл и е ценно да помагаме и да сме съпричастни!
Прегръдки!Хубав ден !

Много позитивно...И вярно! Благодаря ти за тази глътка доброта и оптимизъм в сивия иначе януарски ден, мила Вили! Прегръдка!

Винаги можем да помогнем на някого и това да даде нов смисъл на живота ни.Благодаря, развълнува ме, а имаме нужда от подобни вълнения!

Поздрави, Вили!

Еmi1ts,
Donchevav,
Paciencia,
Katan!

Виртуалното пространство направи възможна комуникацията между реално непознати, но близки по дух, възприятия и емоционалност хора!
Благодарна съм, че "ви намерих" ! :)
***
Горният текст отразява, както пише Катя, осъзнато състояние, убеждение ...
Благословени да са хората, умеещи да състрадават и помагат без да очакват отплата, независимо каква "цена плащат" самите те ...

Мечтите и сбъднатите желания за добро, обич и усмивки да са спътници в дните ви!
Прегръдка! :)

Силата идва когато сме нужни, необходими и полезни. Съществуването ни се обезмисля, ако не можем да подадем ръка, да стоплим. Поздрави и прегръдки за постинга!!!.

Прегръдка и от мен! :)
Слънчев ден!

спасяваме се взаимно едни други... прекрасно и истинско
като музиката.. топла прегръдка и от мен..

Не всеки умее да помага от душа ... безрезервно ...
Споделеност и съпреживяване ... Усещане за топла човешка длан в труден момент ... Не се описва ... Единствено се изживява!
И аз те прегръщам , мила Метличинке!

О, колко трогателно, Вили! Винаги вярвам в спасението и най-вече, че спасявайки някой друг, вероятността същевременно той да спасява нас, е огромна... Няма случайности, нали?! Чак тръпки ме побиват от тази мисъл :)
Благодаря ти за интересните постинги, които ни подаряваш!
Поздрави ;)