" Залудо минават дните ми. Най-хубавите извори на душата пресъхнаха. Изгубих връзката с всички, които ме обичат и разбират, тая спасителна връзка, която ни крепи и държи, която дава подтик и сила на делата ни и смисъл на живота ни.

Съвсем съм откъснат. Тъна в забрава. Тъга ме обзема. Виждам се като свещ, която са забравили да угасят и гори цялата нощ на олтара като невидима жертва в глуха доба.

Най-мъчително за човека е, когато почне да изпитва съчувствие към самия себе си.

Кому да кажа колко ме измори животът? Какво ли наказание е това да живееш глухо и без никакви изгледи, сред хора, на които не можеш нищо да кажеш, а и те нямат какво да ти кажат.

И все така: разменяме си фалшиви ласкателства и мъчително събираме плиткоумието. Не можеш да намериш топъл и искрен разговор, в който познати слова и скъпи мисли да затрептят като огрян от слънцето прах; не можеш сърдечно, с пълна душа, да се разделиш с мили същества и да очакваш с радост повторната ви среща, не можеш да легнеш, да заспиш и да се събудиш спокойно.

Така животът приема маската на вцепенена, безгласна трагичност и дори собствената душа ти се вижда като хубав далечен спомен. А надежда отникъде.

Разбрах, че в тези времена основен и често пъти единствен двигател на човешките дела е страхът, паническият, неразумният, твърде често съвсем безпочвен, но истински и дълбок страх.

Ето, втора година откакто по лицата на хората виждам този страшен и смешен израз, той не наподобява нищо, което обикновено се вижда на човешкото лице.

Това е някакъв напрегнат израз, в който има предпазливост, безмълвно състрадание и най-вече себичност.

Този израз най-много прилича на смешния и непостоянен израз на лицето на дете, което е паднало и после поглежда нерешително околните дали да избухне в плач, или в смях.

В началото може би е имало и други мотиви, но днес главният е страхът. От страх хората са зли, сурови и подли, от страх са щедри, дори и добри.

По-нисшият постоянно се бои от по-висшия. А този, който няма от кого да се бои, той изтръпва от страха, породен от болното му въображение, защото страхът е като зараза, която изпълва мозъка.

Ако можех да надникна в този човек, комуто е наредено да ме мъчи, мисля, че щях да намеря малка, бедна душа, измъчена от съображения и страх от грешки и упреци.

Жал ми е за него и това съчувствие ми причинява болка.

Мисълта клокочи, губи се, връща се, блъска се и се пени от бряг до бряг, като водата в планинския вир между скалите, където не стъпва ни животински, ни човешки крак.

Цялата трагичност на сегашния ми живот може да се побере в една дума: самота. "