Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.10.2012 16:46 - ДАМЯН ДАМЯНОВ - прекрасните стихове на любим поет
Автор: vilish Категория: Лични дневници   
Прочетен: 794 Коментари: 0 Гласове:
2



ИНТИМНО

Не ме допускай толкоз близо ти
до себе си, щом искаш да съм влюбен.
Ех, вярно е, далечното гнети,
но затова пък близкото погубва!
Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж -
далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една "Мадона" от Рембранд
погледната от близичко е грозна.
И целият и` гений и талант
е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз, околовръст,
която отдалеч е рай вълшебен,
отблизо ти се вижда буца пръст -
пръст, във която ний ще легнем с тебе…

КОГАТО СИ НА ДЪНОТО

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен и злочест
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.
Светът, когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите
създай си стълба и по нея се качи.
Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени
от всички свои пътища премазани
нов път си направи и сам тръгни.
Трънлив и зъл е на живота ребусът
на кръст разпъва нашите души
загубил всичко, не загубвай себе си
единствено така ще го решиш. 

НЕ СИ ОТИВАЙ

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай! 
Чуваш ли?
Не тръгвай!

ОСТАНИ ТАЗИ НОЩ

Остани тази нощ! Тук при мен остани! 
Двете тежки врати любовта ни ще скрият, 
ще ни пазят отвън тези неми стени. 
За една нощ сами ще избягаме ние. 
Ще избягам във теб, ще избягаш във мен. 
В тиха златна гора ще потънеме двама 
и ще гоним насън оня дивен елен, 
който бяга във нашите сънища само! 
Остани тази нощ! Като куче отвън 
ще ни пази до утрото будният вятър... 
Остани тази нощ!...Остани!...Остани!... 
И прокарай ръка по лицето ми тъмно - 
като в лист изпомачкан мойте бръчки махни! 
А когато от наште целувки се съмне 
и когато се вдигне небесният кош, 
ти излез, разкажи по най-бързия вятър 
за човешката обич и за нашата мощ - 
и ще стане по-светла земята... 

АЗ ИСКАХ ДА ТИ КАЖА ДВЕ СЛОВА

Аз исках да ти кажа две слова - 
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях - 
кога ли съм се учил на това?

Аз исках да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?

По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!

Аз исках да ти кажа две слова - 
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах - не можах...
Кога ли съм се учил на това?  

ПОСЛЕДНО ПИСМО

Ти ли ми отне топлината, 
че е тъй студено днес у нас? 
Няма с туй да станеш по-богата, 
нито сиромах ще стана аз!... 
А пък можеше ти толкоз леко 
да ме стоплиш с двете си ръце! 
Колко обич трябва на човека? 
Колко сбира живото сърце? 
Но аз имам мъка, дето пари, 
лист неписан и безсънна нощ, 
но аз имам вяра и другари - 
те ми дават и крила и мощ! 
И кога ми стане много тежко, 
аз отново пак ще ги сбера - 
ще им кажа всичко най-човешки, 
те са свои - те ще разберат! 
Ще повикам мъката си стара, 
тя ще капне мълком на листа, 
ще запаля със другар цигара... 
Не, не съм самичък на света! 
Имам радост, имам скърби тежки 
и един огризан молив стар... 
Да скърбиш е винаги човешко, 
нечовешко - да си без другар!

КРАТКА ПЕСЕН ПРЕЗ ДЪЛГАТА НОЩ

Отново черен мрак света затрупа. 
Изви вихрушка яростна и зла. 
Прозорецът ми с трясък се начупи 
и звъннаха в сърцето ми стъкла... 
И свети само моята цигара... 
Къде си в бурята? С кого?... Не знам! 
...О, нека и с друг да те завари - 
в такава нощ е страшно да си сам

КОГАТО СИ ПОМИСЛЯ, ЧЕ И ТИ

Когато си помисля, че и ти 
ще си отидеш някой ден от мене 
и подир тебе пътните врати 
ще се полюшват празни и студени, 
и небесата ще се вкаменят, 
и птиците от скръб ще остареят, 
а аз ще стана празен кръстопът, 
по който само ветрове ще веят, 
едно небе ще смазва моя гръб, 
в гърдите си ще нося тежък камък 
и хорските усмивки ще са скръб - 
когато си помисля, че те няма. 
Когато си помисля...Не, не, не! 
Но ти си тук - усещам те във здрача. 
Заспивайки на твойте колене 
ще се насмея и ще се наплача... 
Сърцето ми събрано на юмрук 
полека се отпуска в твойте пръсти. 
Да, ти си тук! Усещам, че си тук 
по утрото, което пак възкръсва.  

 



Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: vilish
Категория: Лични дневници
Прочетен: 497111
Постинги: 281
Коментари: 1679
Гласове: 4734
Календар
«  Февруари, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829